Какво не знаят длъжниците за погасителната давност?

Поради неразбиране или изкривяване на информацията по теми, касаещи длъжниците, като граждански фалит, давност при дълговете, принудително изпълнение, хората придобиват погрешна представа за тези правни институти и не реагират адекватно, тогава когато трябва да изпълнят свое задължение или да потърсят защита на правата си. Затова и често при много от длъжниците битува неправилното схващане, че гражданският фалит едва ли не е опрощаване на дългове, а погасителната давност означава отпадане на дългове или пък, че трябва с лека ръка да се премахне принудителното изпълнение и събирането на дългове. Така в един момент длъжниците осъзнават, че фалитът всъщност е система от строги мерки и ограничения, насочени към тях самите или узнават, че неправилно са пресметнали давностен срок (или са си мислили, че се прилага автоматично и са бездействали с единствената мисъл "дългът да се отпише"). Има и ситуации, в които длъжник се оказва кредитор, т.е. има да събира вземания и разбира, че всъщност съдебното изпълнение и събирането на дългове въобще са необходими в едни такива сложни отношения.

Тъй като в предишни коментари съм разглеждал промените в ГПК, касаещи изпълнителния процес и някои заблуди около гражданския фалит, този анализ ще бъде посветен на давността по Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и извънсъдебното събиране на дългове.

Погасителната давност е регламентирана в чл. 110-120 ЗЗД и тя не е процедура за погасяване на дълг (каквото неправилно схващане се среща), а материалноправен институт. Изтеклата давност не води до погасяване на самото вземане, а на правната възможност то да бъде събрано принудително, т.е. чрез съдебна защита и санкция. Вземането продължава да съществува като естествено и длъжникът продължава да дължи, но възможността да бъде изпълнено е ограничена до доброволно изпълнение и плащане.

Ако се приеме, че давността, регламентирана в Закона за задълженията и договорите, е своеобразна санкция за бездействие на кредитора по събиране на дълга и това се постига като му се отказва правото на търсене на защита по съдебен ред, т.е. погасява се правото на иск, то в никакъв случай законодателят не въвежда давността като опрощаване на дължимото. Още повече давността няма за цел поощряване на длъжника към недобросъвестно поведение. Затова и независимо от изтеклата давност  и от невъзможността на кредитора да търси правата си по съдебен ред, дългът сам по себе си не е погасен и не е заличен, и доброволното плащане е единственият възможен и очакван от кредитора резултат. Например, ако някой е поканен  да плати дълг за мобилни или финансови услуги от 2009 г. доброволно, това че е изтекла давността, означава само, че длъжникът не може да бъде съден, но не и че не дължи доброволно сумата за използваните услуги и не може да я плати. Това е така, защото в противен случай много длъжници биха били недобросъвестни и биха отлагали плащането на услуги, само за да настъпи давностният срок и дължимото да бъде погасено.

Въпреки липсващата в нашата правна система законова дефиниция за погасителната давност, приема се, че давността е период от време, след изтичането на който кредиторът губи правото си да поиска принудително осъществяване на вземането си спрямо длъжника (Решение № 484/12.01.2016 г. ВКС). Общата погасителна давност е 5 години, а давността за трудовите възнаграждения, за които не е предвидено друго, за обезщетения и неустойки от неизпълнени договори, за наеми, лихви и други периодични плащания е 3 години. Вземанията на топлофикационни, електроснабдителни и водоснабдителни дружества, както и на доставчици на комуникационни услуги (интернет, телевизия, мобилен телефон) също са периодични плащания и за тях се прилага кратката давност (Тълкувателно решение № 3/ 2011 от 18.05.2012 г. ОСГТК ВКС).

Давността започва да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо, т.е. от момента, в който кредиторът може да си иска дължимото - парите. Ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. За вземане от непозволено увреждане, давността започва да тече от откриването на дееца, а при искове за неустойка за забава, давността започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката. Най-често грешката, която допускат длъжниците е сами да преценят дали един срок е изтекъл, без да имат познанията затова и без това да се прави при обективен прочит на документи. Така след време разбират не само, че давността не е изтекла, а и че е задействана и процедура за принудително събиране и дългът се е оскъпил. От своя страна принудителното изпълнение, като заместител на липсващото доброволно изпълнение, е съпроводено от допълнителни разходи, които са необходими, за да бъде събрана дадена сума. Малко са случаите, в които длъжникът поема сам инициатива да предяви иск, с който да се установи, че "не дължи", заради изтекъл давностен срок.  Споделям мнението, че в голяма част от случаите такива искове за "недължимост"  поради погасяване по давност са или недопустими, или неоснователни. Все още такива искове се предявяват и уважават, но се наблюдава и обратното.

Законът също урежда и хипотезите, при които давността не тече, а именно: между деца и родители, между съпрузи, за вземанията за обезщетение на юридически лица срещу техните управители, докато последните са на служба; докато трае съдебният процес относно вземането (чл. 115 ЗЗД). Давността се прекъсва в случаите, посочени в чл. 116 ЗЗД. Ако длъжникът признае вземането, като това може да стане изрично или с действия – например длъжникът плати част от дълга или извърши прихващане срещу свое насрещно вземане. Също така, ако кредиторът предяви пред съда иск за вземането си или направи възражение за прихващане в заведен срещу него иск от длъжника. Прекъсва се и когато кредиторът предприеме действия за принудително изпълнение, включително ако поиска издаване на заповед за изпълнение. Важно е да се знае, че от момента на  прекъсването на давността започва да тече нова давност. Ако вземането е установено със съдебно решение, срокът на новата давност е винаги пет години, така например вземането за лихва се погасява на основание чл.111  ЗЗД с тригодишна давност, но ако лихвата е присъдена със съдебно решение давността е петгодишна. В закона няма абсолютна давност, т.е. такава, която да не се влияе от прекъсването и спирането, а предлаганите през годините промени в тази посока не отговаряха в пълнота на смисъла на подобен институт. Например, предлагаше се тя да се отнася само до физически лица, чиито задължения не са обезпечени, разсрочени или отсрочени.  

Давността не се прилага служебно и това означава, че кредиторът може да предяви иск за погасено по давност вземане и съдът няма да отхвърли иска му, ако длъжникът не направи възражение, че дългът е погасен по давност. Това е така, защото съдът не е длъжен да следи и да се произнася служебно относно погасителната давност. Ако пък длъжникът изпълни задължението си след изтичането на давността, той няма право да иска обратно платеното, макар и в момента на плащането да не е знаел, че давността е изтекла (чл. 118 ЗЗД). С погасяването на главното вземане се погасяват и произтичащите от него допълнителни вземания, макар давността за тях да не е изтекла.

Затова и давността не ликвидира неплатените задължения. Дори и след изтекла давност, дадена сума продължава да се дължи доброволно и това няма да е недължимо платено. Отпаднала е единствено възможността за събиране на вземането по принудителен ред.

Сами по себе си бездействието на длъжника, неплащането на задължения, в хипотеза на изтекла давност и непредприемането на конкретни действия, могат да имат неблагоприятни последици за него, например лоша кредитна история или пък да се окаже, че неправилно е преценил, че давността е изтекла и дългът да бъде предявен за събиране принудително, с произтичащите от това последици.

Източник: legalworld.bg